18 юни 2017 г.

Рудолф Щайнер за мисленето

„Преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето.“ (с. 59)

„Кой­то съ­умее на­ис­ти­на да се до­бе­ре до жи­во­та в мисленето, той установява, че ви­та­ене­то са­мо в чув­с­т­ва или съ­зер­ца­ва­не­то на во­ле­вия еле­мент изоб­що не мо­гат да се срав­ня­ват с вът­реш­но­то бо­гатс­т­во и с опи­ра­щия се на се­бе си, но съ­щев­ре­мен­но раз­д­ви­жен в се­бе си опит в рам­ки­те на то­зи живот, ка­мо ли да бъ­дат пос­та­вя­ни над тях. Тъкмо то­ва богатство, та­зи вът­реш­на пъл­но­та на из­жи­вя­ва­не­то е при­чи­на съ­от­ветс­т­ви­ето на жи­во­та в мис­ле­не­то за обик­но­ве­на­та ду­шев­на наг­ла­са да из­г­леж­да мъртво, абстрактно. Едва ли ня­коя дру­га ду­шев­на дейност на чо­ве­ка под­ле­жи тол­ко­ва лес­но на недооценяване, как­то мисленето. Желаенето и чув­с­т­ва­не­то сгря­ват чо­веш­ка­та ду­ша до­ри при изживяване на пър­вич­но­то им със­то­яние ка­то спомен. Изживявано ка­то спомен, мислене­то из­вън­­ред­но лесно ос­та­ва сту­де­но и ся­каш из­су­ша­ва ду­шев­ния живот. Това оба­че е са­мо сил­но про­явя­ва­ща­та се сян­ка на не­го­ва­та лъ­че­зар­на реалност, ко­ято топ­ло се по­та­пя във все­мир­ни­те явления. Това по­та­пя­не ста­ва с ед­на про­ти­ча­ща в са­ма­та мислов­на дейност сила, ко­ято е си­ла на лю­бов­та в ду­хов­но отношение. Не би­ва да се възразява, че щом по то­зи на­чин ня­кой виж­да лю­бов в дей­но­то мислене, той вна­ся в него ед­но чув­с­т­во - любовта. Защото то­ва въз­ра­же­ние всъщ­ност е пот­вър­ж­де­ние на изтък­ва­но­то тук, а именно: кой­то се об­ръ­ща към дейс­т­ви­тел­но­то мислене, той от­к­ри­ва в не­го как­то чувство, та­ка и воля, и то до­ри в дъл­би­ни­те на тях­на­та реалност; кой­то се от­в­ръ­ща от мис­ле­не­то и се на­соч­ва са­мо към „чистото" чув­с­т­ву­ва­не и воля, той гу­би зара­ди тях ис­тин­с­ка­та реалност. Който ис­ка чрез мис­ле­не­то да из­жи­вя­ва интуитивно, той оце­ня­ва спра­вед­ли­во съ­що емо­ци­онал­но­то и во­ле­во­то изживяване, до­ка­то мистиката на чув­с­т­во­то и фи­ло­со­фи­ята на во­ля­та не мо­гат да бъ­дат спра­вед­ли­ви спрямо ин­ту­итив­но­-мис­лов­но­то про­ник­ва­не на битието. Последните пре­ка­ле­но лес­но ще стиг­нат до преценката, че те сто­ят в реалното, а пък ин­ту­итив­но мислещият, безчув­с­т­ве­но и от­чуж­де­но от дейс­т­ви­тел­нос­т­та офор­мя в „аб­с­т­рак­т­ни мисли" ня­ка­къв смътен, хла­ден об­раз на света.“ (с. 147–148)

Философия на свободата, изд. Даскалов, Ст. З., 2007.

„Не­ка не се смята, че мислите, че твър­де­ни­ята не са обек­тив­на сила! Те са обективна, ре­ал­на сила! И те с аб­со­лют­на не­из­беж­ност ос­та­вят сво­ите следи, до­ри ако не се превър­нат във ви­ди­ми дела. За бъ­де­ще­то мно­го по­-важ­ни са мис­ли­те на хората, от­кол­ко­то тех­ни­те дела. Защото с те­че­ние на вре­ме­то мис­ли­те се прев­ръ­щат в дела. Днес ние жи­ве­ем от мис­ли­те на ми­на­ли времена; те се из­пъл­ня­ват в из­вър­ш­ва­щи­те се в на­ши дни дела. А на­ши­те мисли, ко­ито об­хож­дат света, ще се раз­то­варят в де­ла­та на бъдещето.” (с. 336)

Карма на неистината, изд. Даскалов, Ст. З., 1996.

„Нещата могат да бъдат разбрани, когато отново и отново се премислят. Те водят до разбиране в душата чрез своята собствена сила. А този, който не ги разбира, трябва да знае, че не ги е премислял достатъчно често в душата си. Те трябва да бъдат изследвани чрез духовната наука, но могат да бъдат разбрани само ако душата се занимава често с тях. Тогава ще се потвърдях от фактите, изправящи се пред нас в самия живот, когато достатъчно внимателно наблюдаваме този живот; те ще се засилят въз основа на фактите от непосредствения живот.”

„Духовната наука среща толкова пречки, понеже изисква повече подвижност на духа, за да се ориентира човек в нея. В това, което предлага популярно-образователната литература днес, или статиите и информацията в журналистиката, откъдето хората се образоват чрез своите ежедневници, в него те могат лесно да се ориентират. И даже когато днес отиват на лекции, където в мозъците им се наливат неща, представени с най-разнообразни снимки, за да не е нужно сами да мислят, да не е нужно да раздвижват духа си, във всичко това няма да намерите нещо, което да прави духа свободен като мислещ, като представящ си дух… Когато днес хората се докоснат до духовната наука, те се плашат още от първата крачка. Когато прочетат само няколко страници, някои от тях казват: „Тук се изгубвам”… Въпросният човек е изгубил възможността да си служи наистина свободно с мислите си, да проникне със своите мисли в реалността дори тогава, когато външният сетивен свят не го дърпа за юздите. Духовната наука апелира към тази сила в човешката природа, която премахва ограничеността и придава способност на нашето мислене, на нашия представен живот да разбира не само малко, а много повече.” (с. 62)

Смъртта като преобразуване на живота, Издателско ателие Аб, С. 2013.

„Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл. Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазъм, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове. Най-висшите чувства не са тези, които възникват от "само себе си", а онези, които придобиваме от енергичната мисловна работа.“ (с. 33)

„Ако в името на едно висше познание и презирайки всяка работа на мисленето, някой иска да се обърне към други сили, които съществуват в човека, това означа, че този човек е забравил следното:

Мисленето е най-висшата способност, която човек притежава в сетивния свят. Следователно на този, който ни задава въпроса: „Как мога аз сам да постигна висшето познание на Духовната наука?“, ще отговоря: „Започнете да се учите, като слушате тези, които го притежават.“ И ако той ми отговори: „Аз искам чрез самия себе си да постигна това, не искам да зная какво са видели другите“, ще му кажа: „Само като усвоиш техните учения, ще можеш да преминеш първата степен, която води към личното познание“. Той би могъл да ми възрази още, че го подбуждам към сляпо вярване. Тук обаче не става дума той да вярва, или да не вярва в това, което му се съобщава, а да слуша в дух на съвършено безпристрастие.

Истинският духовен изследовател никога не изисква сляпа вяра от тези, към които той се обръща. Такъв изследовател споделя опитностите, които има в духовните области на съществуването – както аз ви ги разказвам. Но той знае, че като съобщава своите опитности на другите и прониква техните мисли с тези опитности, им дава една жива сила, която ще им помогне в тяхното духовно развитие. За да разберем добре това, трябва да помислим, че цялата наука за световете на духа и на душата дреме в глъбините на човешката душа. Ние можем да я пробудим, следвайки Пътя на познанието. Но освен знанието, което човек извлича по този начин из глъбините на неговата собствена душа, той може също да познае истинността на онова, което някой друг е придобил. Той може това, даже преди сам да е направил една стъпка в Пътя на познанието.

Ето защо трябва да настояваме върху необходимостта, която се налага на всеки, който желае да развие своите висши способности – той да предприема една сериозна мисловна работа. Важно е да се настоява върху този факт, защото мнозина искат да станат ясновидци, но презират тази сериозна и скромна работа на мисленето. Мисленето – казват те – не може да ми помогне нищо, но усещането, чувството – само те са важни. На тях аз отговарям, че никой не може да стане ясновидец във висшия – истинския смисъл на думата, без по-напред да се е запознал чрез работа с живота на мислите. Твърде често една вътрешна личност играе у тези хора нещастна роля. Те не съзнават това, защото тази личност взема формата на презрение към „отвлечената мисъл“, към „празната спекулация“. Но би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с кухото изграждане на отвлечените разсъждения.

Духовният изследовател казва на своя ученик: „Аз не искам от тебе да вярваш в това, което ти казвам, а да го мислиш, да проникнеш своя дух с него. Тогава от само себе си твоите мисли ще те доведат до там, да познаеш истинността на това, което те уча.“ Такова е състоянието на духа на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, но ученикът намира в себе си силата, която ще му позволи да познае истинността на дадените учения.“
(с. 164 и сл.)

Теософия, изд. Даскалов, Ст. З., 2006.

Няма коментари:

Публикуване на коментар